Най-големият враг на жената? Липсата на време за себе си

Почти всички книги, картини, музика, научни открития, философия, за които съм учила в училище – са създадени от мъже. Докато жените са били заети с битовизми.

Преди няколко месеца, когато се опитвах да открия време за писане в препълнения си график, колега ми предложи да прочета книга за ежедневието на великите творци. Но вместо да ми донесе вдъхновението, на което се надявах, това, което ме порази най-много в тези творчески гении – предимно мъже – не бяха техните графици и ежедневието им, а тези на жените в живота им.

Съпругите им са бдели никой да не ги прекъсва; икономки и домашни прислужници са им носели закуска и кафе в странни часове; детегледачки са държали децата им далеч от главите им. Марта Фройд не само е гладела дрехите на Зигмунд всяка сутрин, но дори е изстисквала пастата за зъби върху четката му. Икономката на Марсел Пруст, Селесте, не само му носела ежедневно кафе, кроасани, вестници и поща на сребърен поднос, но и винаги била под ръка, когато искал да разговаря, понякога с часове. Някои жени са споменати само за това, което са търпели, като жената на Карл Маркс – неназована в книгата – която живеела в мизерия с оцелелите три от шестте си деца, докато той прекарвал дните си в писане в Британския музей.

Густав Малер се оженил за обещаваща млада композиторка на име Алма, след което ѝ забранил да композира – с аргумента, че в семейството може да има само един композитор. От нея се очаквало безмълвно да се грижи за дома и за мъжа си. След обедното си плуване той подсвирквал на Алма да се присъедини към неговите дълги и мълчаливи разходки, по време на които композирал наум. Тя била принудена да стои с часове до някое дърво, без да се осмели да го обезпокои.

„В душата ми бушува такава борба! – пише Алма в дневника си. – И нещастен копнеж за някой, който мисли за МЕН, който да ми помага да намеря СЕБЕ СИ! Изпаднала съм до нивото на икономка!”

Колко Шанел

За разлика от творците мъже, повечето от които се движат през живота си така, сякаш неограниченото време за себе си е тяхно право по рождение, дните и житейските траектории на шепата жени творци, включени в книгата, често са ограничавани от очакванията и задълженията за дома и други грижи. Жорж Санд винаги е работила късно през нощта – практика, която започва, когато е била тийнейджърка и трябва да се грижи за баба си. Писателският график на Франсин Проуз се определял от заминаването и връщането на училищния автобус с децата ѝ. Алис Мънро пише в тънките „резенчета“ време, които може да открие между домакинстването и отглеждането на децата. А Мая Анджелоу се измъква от дома си и наема хотелска стая, в която може да мисли, чете и пише.

Дори Антъни Тролъп, за когото е известно, че пишел по 2000 думи всяка сутрин преди 8 часа, най-вероятно е придобил навика от майка си, която започва да пише на 53-годишна възраст, за да издържа болния си съпруг и шестте им деца. Тя ставала в 4 сутринта, за да приключи работата си навреме за сервирането на семейната закуска.

Мисля, че почти всички книги, картини, музика, научни открития, философия, за които съм учила в училище – са създадени от мъже. Диригентът Зубин Мета веднъж казва: „Не мисля, че жени трябва да свирят в симфонични оркестри“, като че ли те нямат необходимия темперамент или талант. (Прослушванията „на сляпо” опровергават напълно тази забележка.) В едно интервю Пати Скиалфа споделя колко трудно ѝ било да напише песните за соловия си албум, защото децата ѝ я прекъсвали и настоявали за времето ѝ – нещо което никога не правели с баща си, Брус Спрингстийн. И ми проблесна: не, че жените не са имали таланта, за да оставят своя отпечатък в света на идеите и изкуството. Те никога не са имали времето.

Мария Кюри

Времето на жените е било прекъсвано и фрагментирано през цялата история; ритъмът на техните дни е бил определян от сизифовите задачи на домакинството, грижата за децата и запазването на връзките с роднините и общността. А да разполагат с дълги периоди от непрекъснато, концентрирано време, в което да правят каквото искат, е нещо, което жените никога не са имали лукса да очакват, поне не и без да бъдат обвинявани в неприемлив егоизъм.

Дори и днес по целия свят, с толкова много жени, които ходят на работа, те все още харчат за домакинска работа и грижи за децата поне два пъти повече време, отколкото мъжете – понякога и много повече. Проучване на 32 семейства в Лос Анджелис установи, че свободното време, с което разполагат повечето майки, продължава средно не повече от 10 минути наведнъж. А в изследване на всекидневието на учени и университетски преподаватели социологът Джоя Мисра и нейните колеги откриха, че работните дни на жените преподаватели са много по-дълги от тези на техните колеги-мъже, ако бъде включен и целият им неплатен труд у дома. Въпреки това, мъжете и жените, които е изследвала, са прекарвали приблизително еднакво време в платената си работа. Но и това време е било прекъсвано и фрагментирано от други задачи. Мъжете са имали повече дълги периоди от непрекъснато време, за да мислят, изследват, пишат и публикуват, за да си създават име, да развиват кариера и да представят идеите си на света.

В своята „Теория на безделната класа” Торстен Веблен пише, че през цялата история хората, които са имали способността да избират и контролират времето си, са били мъже с висок статус. Той споменава жените на следващата страница, като пише, че те, заедно с прислугата и робите, винаги са били отговорни за работата, която позволява на тези високопоставени мъже да се отдават на големите си мисли. Други изследователи смятат, че жените често са разполагали с „невидимо свободно време” – приятни, но продуктивни и социално одобрени дейности, като усърдни занимания с бродерия, кулинарни или читателски сбирки. И все пак чистото безделие, създаването на време само за себе си, не е нищо повече от смел акт на радикална и подривна съпротива. По-лесно е да се постигне, шегува се един изследовател, ако и вие като писателката, композиторка, философка и мистичка Хилдегард от Бинген, станете монахиня.

Феминистките изследователи също са установили, че много жени не чувстват, че заслужават дълги времеви периоди за себе си, както мъжете. Те вярват, че трябва да го заслужат. И единственият начин да направим това е да стигнем до края на списъка със задачи, който никога не свършва.

Аз се опитвам да изчопля време, за да измисля и напиша това есе, повече от четири месеца. Всеки път, когато сядах, за да започна, получавах паникьосано обаждане или имейл от съпруга ми, сина ми или дъщеря ми, майка ми, компанията, издала кредитната ми карта, автомеханика или друга ситуация, която изисква незабавното ми внимание и намеса по предотвратяване на бедствия.

Поетесата Елинор Рос Тейлър е изживяла живота си в сянката на съпруга си, носителя на наградата „Пулицър“, романистът, автор на разкази и преподавател Питър Тейлър.

Райна Княгиня

„През годините много пъти казвах на различни стихотворения: „Махайте се, сега нямам време – казва тя в интервю през 1997 г. – Но това беше отчасти мързел. Ако наистина искате да пишете, можете. Аз поддържам къщата винаги изметена, измита и излъскана.”

Изпитвам чувство на загуба, когато мисля за горните ненаписани стихове, които се крият зад излъсканите подове. И дълго време смятах, че заради очакването подовете да бъдат полирани, тя е пазила онези неразказани истории, навити вътре в нея, до нивото на болката. Но сега се чудя – не е ли тя също и жената, която чувства, че не заслужава време за себе си, не и дълго време без прекъсване? Чудя се и дали не чувстваме, че не заслужаваме да разкажем неразказаните си истории, защото може и да не са толкова ценни за слушане?

Писателят В. С. Найпол твърди, че нито една писателка не му е равностойна, че женското писане е твърде „сантиментално“, женският мироглед – твърде „тесен“ – защото, нали знаете, по подразбиране целият човешки опит произлиза от живота на мъжете. Често съм се чудила: дали една жена, написала в резултат на внимателно наблюдение шесттомов роман, основан на собствения ѝ живот, би получила същото внимание и международно признание като норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор, автор на „Моята лична борба”?

Вирджиния Улф веднъж разсъждава какво би станало с Шекспир, ако той се беше родил жена, или ако е имал еднакво талантлива сестра. (Помислете за музикалното чудо Мария Ана „Нанерл” Моцарт, чиито ранни композиции брат ѝ Волфганг оценява като „красиви“, но са били изгубени или останали ненаписани, тъй като тя се изгубва в един очакван брак без любов.)

Жената Шекспир, пише Улф, никога нямаше да има време или възможност да развие своя гений – недопусната в училище, съветвана да мисли за яхнията, склонявана да се омъжи рано и дори бита, ако не го направи. По думите на Улф, сестрата на Шекспир, въпреки голямата си дарба, би полудяла или умряла, или би живяла затворена в хижа в гората и подигравана като вещица.

Но това не е краят на историята. Улф си представя, че в бъдеще би се родила жена гений. Способността ѝ да разцъфти – и очакването, че нейният глас е достоен – ще зависят изцяло от света, който сме решили да създадем.

„Тя ще се появи, ако работим за нея”, пише Улф.

Не претендирам, че имам някакъв много голям талант. Но понякога сънувам, че седя в една тъмна стая на кухненска маса срещу друга моя версия, която – недокосната от времето – тихо пие чаша чай.

„Иска ми се да идваш по-често”, казва ми тя.

И се чудя дали парещата болка посред нощ, която понякога се утаява като страх около слънчевия ми сплит, може да се появява не само защото имам толкова малко време да разкажа моите несвързани истории, но и защото се страхувам, че те не си струва да бъдат разказани. Може би ето с това не искам да се сблъскам в тази полутъмна стая от съня ми.

Чудя се и друго: какво ще стане, ако ние наистина решим да създадем свят, в който сестрите на Шекспир и Моцарт, или всяка жена, наистина могат да разцъфтят? Какво ще стане, ако решим, че жените заслужават време да отидат в тъмните си стаи и да постоят до себе си край кухненската маса? Ако всички отидем да пием тихо чаша чай със себе си и се вслушаме в историите, от които сме се отказали, знаейки, че имат стойност само защото са истински? Бих искала да видя какво ще се случи след това.